На снимката: Агнешка Кошчиушко, директор на Полски институт - София, приема първата награда и плакет за филма "Старата донгола", победител в категория "Археология" на VI-ти Международен филмов фестивал - София, май, 2013.

 - Смятам, че кинофорумът включи някои от най-трудните теми за това наше общество, особено тази за наследството ни. Ще започна с най-голямата болка –  в България вече трета година археологически филми не се правят. Държавата сякаш е абдикирала от задължението си да се грижи за такива важни въпроси, каквито са тези за българското наследство. Да, иначе няма българин, който да не е чувал за чудесата, които се вадят от земята ни. Но тези чудеса стоят заключени във витрини, без никакъв контекст. 

За съжаление, българските филми се характеризират с много малко археология, много малко история в тях. Това някак си много силно контрастира с тазгодишните великолепни филми, които пристигнаха от чужбина. За първи път реших да направим конкурса общ – досега пазех българската продукция от съперничество с водещи и доминиращи в киното държави като Италия, Полша, Унгария, Испания, но вече просто нямаше накъде. В края на краищата, основната идея на филмовия фестивал за наследство е да отвори врати в съзнанието на нашето общество за теми, които в момента, за съжаление, трудно се възприемат от нашите кинотворци. 

Отдавна се убедих, че темата за наследството в нейния класически вид – това, което наричат културно наследство у нас – се загубва някъде между историческото наследство, археологията, традициите и изкуството. Културното наследство е изкуство в минало време. Това много ясно се открои в продукциите на Италия. Когато Микеланджело Антониони, например,  разкаже за Колизеума, за него това вече е чиста проба творчество и то творчество на един гениален режисьор. Защо? Защото контекстът е ясен. Никой не задава въпроси: “Кой е построил Колизеума? Защо го е построил? Какво се е случило с него?” Докато при нас винаги ще има не едно, а сто противни мнения, при това половината от тях изключващи, която и да е друга теза. Едно неестествено поведение от страна на хора, които са на практика специалистите.

Всяка една страна, която участва на VI-ия Международен филмов фестивал за наследство представи изключителни филми – презентиращи факти, които да я накарат да се почувства горда, важна в европейски или световен контекст. Унгарците участваха на фестивала с филм за унгарската революция. Те знаят, че това е един епизод от тяхната история, който остава като значим белег в общочовешката история. Поляците представиха цели три филма, с които ни показаха как чрез изкуството са се борили против сталинизма. И това са едни брилянтни нови филми, заснети през 2011 и 2012 г. Полският институт “Адам Мицкевич” определено знае за какво става въпрос, за какво се бори и за какво подкрепя този вид творчество. И на този фон да припомня, че цели три години българският Национален филмов център и другите държавни субсидии, които се дават за кино заобикалят важните теми – това е едно продължаващо у нас желание да живеем някъде другаде и някъде встрани.

- До голяма степен вината е в държавата. Български филми не липсват, но е кощунство да гледаш как младите хора, отдадени на киното, се опитват да рушат стена с главите си. Те не са посветени от именно тези специалисти, които в последните години бяха буквално разглезвани от поведението на правителството. Държавата ни не се държи със самочувствието, че иска да открие кога тя е била доминираща в културен и исторически план над останалите държави. Защото, за наша радост, такива моменти из тези земи е имало, надявам се да има и за в бъдеще.

Никой български кинотворец няма да отиде в тема, която му е непонятна – по-скоро ще я заобиколи. Голямото изключение е Мая Вапцарова, която участва на фестивала с филма за Родопите “Свещената планина”. Мая не я е грижа за специалистите, тя отива да пие вода направо от извора. А у нас извори колкото щеш! Тя си е избрала най-хубавия, най-чистия – Родопите.

- Всички филми, с които испанците се включиха на фестивала бяха като учебници за това как се прави кино. След прожекцията на “Последният сценарий” много хора дойдоха при мен с молбата да им го дам, за да го изгледат още веднъж. Бунюел е класика в киното. Вторият филм на испанците –  “Кино като теб, в страна като тази”, също даде заявка, че испанците са убедени, че част от тяхната традиция е да правят кино. В продукцията има една много силна реплика, която разкрива испанската увереност в творенето на кино: “Какво щеше да правиш, ако нямаше кино? Защото ти нито рисуваш, нито пееш, нито пишеш...” 

- “Свещената планина” на Мая Вапцарова – филмът всъщност бе отличен, но не взе първа награда.  Трите филма на поляците за борбата срещу сталинизма с изкуството като инструмент – всеки един от тях заслужаваше награда, но някак си не върви първа, втора и трета награда да се дадат на поляците. Когато имаме три хубави филма, печели най-хубавият от тях. Моето лично впечатление е, че филмът за полския рок бе най-добрият от трите!

Не бива да пропускаме и много топлия филм, посветен на художника Димитър Киров. Никак не е лесно да се направи филм за художник. Изкуството на художниците е много трудно за заснемане, чисто технически – камерата се застопорява на една картина в продължение на 15 секунди, операторът решава, че зрителят вече я е разгледал, зуумва малко и това е. Сега с новите технологии нещата се случват по далеч по-атрактивен начин. Което ни води към другата болна тема – няма никакво развитие в българското кино по отношение на тези нови технологии, друг белег на застиналост в него.

- Не знам дали са много или малко, но лесното свърши. Първите години във фестивала влизаха по сто филма. В България никога преди не е имало точно такъв кинофорум – посветен на богатото ни културно наследство. В първите си издания този фестивал дори нямаше какво да се мисли, той  вече бе нарисуван, както се казва. Сега е точно обратното. В момента сме на варианта колкото чуждо, толкова и българско участие. Може би тенденцията е българското участие да намалява.