We Rock
 
Търси: 

МЕНЮ
Начало
Новини
Музика
Киномания
Декор
История
Здраве
Спорт
АвтоМото
Оживление
Желание
Невероятно е, че...

АНКЕТА
Коя е любимата ви книга от Дийн Кунц?

Драконови сълзи
Шадоу Стрийт 77
Чудакът Томас
Пазители
Убежище
Панаирът
Лицето на страха

 
   Резултати

ВРЕМЕТО

ВАЛУТИ
Йордан Детев: Филмовият фестивал за наследство отваря врати в съзнанието ни!
 
13 Юни, 2013
Йордан Детев: Филмовият фестивал за наследство отваря врати в съзнанието ни!В конкурсната програма на фестивала се състезаваха ленти от САЩ, Италия, Унгария, Испания, Полша, Македония и България. Категориите са “Изкуство”, “Археология” и “Традиции”.

На снимката: Агнешка Кошчиушко, директор на Полски институт - София, приема първата награда и плакет за филма "Старата донгола", победител в категория "Археология" на VI-ти Международен филмов фестивал - София, май, 2013.

     Йордан Детев е автор на научна и художествена литература, филми, музика, мултимедийни презентации, теоретични разработки и оригинални софтуерни системи. Основател е на Международната фондация за българско наследство “Проф. П. Детев” за обществено-полезна и благотворителна дейност. Директор е на Националния форум “Български дни на наследството” и ежегодните международни филмови фестивали за културно наследство “Изкуство, Археология, Традиция”.

- Г-н Детев, разкажете ни повече за VI-ия Международен филмов фестивал за наследство.

 - Смятам, че кинофорумът включи някои от най-трудните теми за това наше общество, особено тази за наследството ни. Ще започна с най-голямата болка –  в България вече трета година археологически филми не се правят. Държавата сякаш е абдикирала от задължението си да се грижи за такива важни въпроси, каквито са тези за българското наследство. Да, иначе няма българин, който да не е чувал за чудесата, които се вадят от земята ни. Но тези чудеса стоят заключени във витрини, без никакъв контекст. 

Фестивалът за първи път имаше чуждо участиеЗа съжаление, българските филми се характеризират с много малко археология, много малко история в тях. Това някак си много силно контрастира с тазгодишните великолепни филми, които пристигнаха от чужбина. За първи път реших да направим конкурса общ – досега пазех българската продукция от съперничество с водещи и доминиращи в киното държави като Италия, Полша, Унгария, Испания, но вече просто нямаше накъде. В края на краищата, основната идея на филмовия фестивал за наследство е да отвори врати в съзнанието на нашето общество за теми, които в момента, за съжаление, трудно се възприемат от нашите кинотворци. 

Отдавна се убедих, че темата за наследството в нейния класически вид – това, което наричат културно наследство у нас – се загубва някъде между историческото наследство, археологията, традициите и изкуството. Културното наследство е изкуство в минало време. Това много ясно се открои в продукциите на Италия. Когато Микеланджело Антониони, например,  разкаже за Колизеума, за него това вече е чиста проба творчество и то творчество на един гениален режисьор. Защо? Защото контекстът е ясен. Никой не задава въпроси: “Кой е построил Колизеума? Защо го е построил? Какво се е случило с него?” Докато при нас винаги ще има не едно, а сто противни мнения, при това половината от тях изключващи, която и да е друга теза. Едно неестествено поведение от страна на хора, които са на практика специалистите.

Всяка една страна, която участва на VI-ия Международен филмов фестивал за наследство представи изключителни филми – презентиращи факти, които да я накарат да се почувства горда, важна в европейски или световен контекст. Унгарците участваха на фестивала с филм за унгарската революция. Те знаят, че това е един епизод от тяхната история, който остава като значим белег в общочовешката история. Поляците представиха цели три филма, с които ни показаха как чрез изкуството са се борили против сталинизма. И това са едни брилянтни нови филми, заснети през 2011 и 2012 г. Полският институт “Адам Мицкевич” определено знае за какво става въпрос, за какво се бори и за какво подкрепя този вид творчество. И на този фон да припомня, че цели три години българският Национален филмов център и другите държавни субсидии, които се дават за кино заобикалят важните теми – това е едно продължаващо у нас желание да живеем някъде другаде и някъде встрани.

Всяка една страна, която участва на VI-ия Международен филмов фестивал за наследство представи изключителни филми - Смятате ли, че само държавата е виновна за това? Няма ли вина и публиката?

- До голяма степен вината е в държавата. Български филми не липсват, но е кощунство да гледаш как младите хора, отдадени на киното, се опитват да рушат стена с главите си. Те не са посветени от именно тези специалисти, които в последните години бяха буквално разглезвани от поведението на правителството. Държавата ни не се държи със самочувствието, че иска да открие кога тя е била доминираща в културен и исторически план над останалите държави. Защото, за наша радост, такива моменти из тези земи е имало, надявам се да има и за в бъдеще.

Никой български кинотворец няма да отиде в тема, която му е непонятна – по-скоро ще я заобиколи. Голямото изключение е Мая Вапцарова, която участва на фестивала с филма за Родопите “Свещената планина”. Мая не я е грижа за специалистите, тя отива да пие вода направо от извора. А у нас извори колкото щеш! Тя си е избрала най-хубавия, най-чистия – Родопите.

- Как се прие филмът “Последният сценарий” за големия испански режисьор Луис Бунюел?

- Всички филми, с които испанците се включиха на фестивала бяха като учебници за това как се прави кино. След прожекцията на “Последният сценарий” много хора дойдоха при мен с молбата да им го дам, за да го изгледат още веднъж. Бунюел е класика в киното. Вторият филм на испанците –  “Кино като теб, в страна като тази”, също даде заявка, че испанците са убедени, че част от тяхната традиция е да правят кино. В продукцията има една много силна реплика, която разкрива испанската увереност в творенето на кино: “Какво щеше да правиш, ако нямаше кино? Защото ти нито рисуваш, нито пееш, нито пишеш...” 

- Имаше ли филми, които искахте да победят в конкурсната програма, но не взеха награда?

Културното наследство е изкуство в минало време- “Свещената планина” на Мая Вапцарова – филмът всъщност бе отличен, но не взе първа награда.  Трите филма на поляците за борбата срещу сталинизма с изкуството като инструмент – всеки един от тях заслужаваше награда, но някак си не върви първа, втора и трета награда да се дадат на поляците. Когато имаме три хубави филма, печели най-хубавият от тях. Моето лично впечатление е, че филмът за полския рок бе най-добрият от трите!

Не бива да пропускаме и много топлия филм, посветен на художника Димитър Киров. Никак не е лесно да се направи филм за художник. Изкуството на художниците е много трудно за заснемане, чисто технически – камерата се застопорява на една картина в продължение на 15 секунди, операторът решава, че зрителят вече я е разгледал, зуумва малко и това е. Сега с новите технологии нещата се случват по далеч по-атрактивен начин. Което ни води към другата болна тема – няма никакво развитие в българското кино по отношение на тези нови технологии, друг белег на застиналост в него.

- Много или малко са 6 години за кинофестивал, за да успее той да се наложи?

- Не знам дали са много или малко, но лесното свърши. Първите години във фестивала влизаха по сто филма. В България никога преди не е имало точно такъв кинофорум – посветен на богатото ни културно наследство. В първите си издания този фестивал дори нямаше какво да се мисли, той  вече бе нарисуван, както се казва. Сега е точно обратното. В момента сме на варианта колкото чуждо, толкова и българско участие. Може би тенденцията е българското участие да намалява.

прочитания: 3560

We Rock 2 Firma Bg

За нас Контакти Връзки Реклама Фотогалерия

Free Page Rank Tool
2005 © интернет медия Обектив. Всички права запазени. Публикуването на материали от сайта става само със
съгласието на екипа и посочване на източника. За контакти: info@obektiv.info