Преди няколко месеца от Холандия ми предложиха участие в проект, който трябваше да разработи подходи и методика за търсене на “консенсус между политици и артисти”, за което имало сериозни заплахи в днешни времена на коренна промяна, причинена от модерните комуникации и изключително нови начини за извличане на информация от... машинното знание. По една или друга причина, проектът не се случи. Сега горчиво съжалявам, защото фестивалът “Светът празнува в Пловдив – доайена на Европа” открои и осветли повече от всякога ред проблеми и зависимости.

Аз нямам привилегията да познавам кухнята на управленските решения в Пловдив, но самият факт, че общината се ангажира с провеждането на този фестивал означава, че тя е оценила формата – разработване на Камерна открита сцена, която липсва на града и съдържанието – микс от вносни и наши кинопродукти, посветени на Изкуствата, Традициите и Културното наследство. Дотук добре, както се казва “генералната линия” съвпада с целите, които афиширахме.

Още преди фестивала бях анонсирал, макар и доста общо, идеите си за разработване на тази сцена и превръщането й в постоянна лятна резиденция за интензивни контакти със световната култура, чрез новите технологии в реалити формат.

Опитът да се създаде, утвърди и развие във всички днешни форми и посоки един културен феномен. Колкото и ефектни да са, модерните комуникации са само инструменти, с които да се разпръсне една цяла креативна индустрия, основана на налагането на този феномен. Нека кажем и какъв е той.

Пловдив приема световното наследство по право. Той е най-старият град на Европа. Нещо повече, той е втори в световната ранглиста на градовете с непрекъснато съществуване. След 8000 години градът-люлка на европейската култура с право домакинства на културното наследство. Мястото си заслужава – доайенът на Европа, в който е поставено началото, нито за миг не е оставал без обитатели до днес.

Изследователите на римската античност у нас потвърждават, че Филипополските “съоръжения” – Античен театър и Стадион са организирали състезания (олимпиади) за атлети и спортисти, за поети, музиканти и артисти с изключително висок приоритет. Наградите от тези състезания се котирали много високо в тогавашната Римска империя (сега Европейски съюз). Всички артефакти, останали от онова време – стели и други каменни документи от пловдивските състезания сочат, че те са били най-престижни – победителите ги посочват сред първите шест по значимост от сродните им прояви в цялата Римска империя. Това означава, че дори и тогава, най-старият град в Европа е заемал полагащото му се място, радвал се е на почит и уважение, извоювани от нашите предци.

Време е да върнем тази слава на Пловдив в Европа и света. Това трябва да бъде основната цел на хората, които стопанисват, ръководят и контролират тези две открити “сцени”, такива трябва да са и техните изисквания към организаторите на събитията в тях. 

Но домакинството е отговорност. Тя означава непрестанна грижа за поддържане на хигиената и изправността на съоръженията, означава също непрестанна грижа за посетителите. В нея няма място за комари, гнезда на оси и различни дискомфорти. На Римски стадион не може хората да се чудят къде е входът, след като по най-естествен начин се “залепят” за външните му парапети.

Парадоксално е, че при свободен вход (далеч не често срещана екстра) гидовете масово изпяват лекцията си отвън, а не вътре където помощници ще им бъдат и импровизираната сцена и двуезичните надписи по артефакти и мултимедия. Но какво да се прави – навикът е втора природа. А и липсват тези важни указания как функционира обектът.

Факт е, че и двата обекта дори и да не желаят това, предлагат висока пропускаемост на гратисчии.  Особено Стадиона. При това положение откритата му сцена май е осъдена да остане със свободен вход. Което трябва да се обяви на място, особено ако е за момента политика на общината.

Изходът е само един – да бъдат привличани все по-големи маси хора, които ще превърнат обектите в предпочитано място за улична реклама. Която би носила приходи, които да се реинвестират.

За съжаление, летните месеци предлагат твърде късо работно време за прожекциите. Затова изходът е те да бъдат комбинирани с живи представления, особено след като Римски стадион е една отлична камерна сцена, каквото Пловдив нямаше. Летният сезон предлага още куп особености, несъобразяването с които намаляват притока на публика, но не това е важното сега.

Време е за средносрочна и дългосрочна културна политика на Община Пловдив. Средносрочната е Римски стадион да разполага с един цялостен календар, за времето когато се явява естествен Форум на главната. Дългосрочната е по-сложна, голям брой елементи вече дискутирахме тук.

На ред чужди културни институти у нас бе подсказано, че трябва да защитят претенциите на страните, които представляват да внасят у нас достиженията на културното си наследство, под формата на филмови продукти, чиято технологичност, качество на изработка и новоотглеждана интерактивност биха донесли в страната новата виртуална култура, за да я ориентират в бързо променящия се свят на визуалното. Успех е, че бяха привлечени към подобен вид партньорство. Така видяхме наистина атрактивни и гледаеми заглавия като унгарския “Късче Америка” или “Свещената планина” на Мая Вапцарова. По този начин и фестивалът доби стойност и качество.

Друга негова отлика от всичко досегашно е смелостта да налага заглавия и продукция, които трудно могат да бъдат наречени масови. Това си е даже революционно предвид доскорошната диктатура на пролетариата. Така се появиха филми като “Последният сценарий” за огромния испански режисьор Луис Бунюел и американският “Загадките на древните архитекти”, доставен от световноизвестния американски археологически канал на Рик Петигрю. Те имаха малка, но особено верна публика, истински заинтересувана и компетентна.

Като сензация на фестивала може да определим полското участие. “Зов за свобода” за полската рок музика и битките й със сталинизма направо развълнува, жалко че другия не по-малко интересен полски филм “Играчки” не можа да бъде догледан, заради ненавреме появилия се дъжд. Гордост на фестивала бе присъствието на ослепителната Агнешка Кошчушко, директор на Полски институт в София, която откри фестивала заедно с г-жа Амелия Гешева, директор на ОИ “Старинен Пловдив”.

Съвсем друга причина провали гостуването на рок-операта “Исус Христос Суперзвезда”. Недоглеждане в саундтрака на иначе свръхинтересния опит да се направи български прочит на легендарния мюзикъл направи невъзможно продължаването на излъчването. Силно се надяваме, че бедата е поправима и скоро ще можем да видим това любопитно заглавие в афиша.

Истинска естетическа наслада носеше букетът от италиански миниатюри, посветени на тяхното и без друго възхвалявано културно наследство – Рим, Сицилия, незабравими сцени от филми, снимани в италианските резервати на ЮНЕСКО, възстановки придружени с историческия и архитектурен контекст на Колизеумът и Форумът... Кулминация на вечерта бе “Погледът на Микеланжело” – един тестамент на уникалния Микеланжело Антониони (впрочем и други от миниатюрите бяха режисирани от него). Великият италиански режисьор, майстор на филмовата палитра смело се лишаваше от различните филмови компоненти – звук, цвят... за да направи своите внушения.

Интересен поглед върху традициите на Балканите ни поднесе Елизабета Конеска. Нейният “Мир за всички” бе многократно похвалван, заради толкова дискутираната по тези географски ширини религиозна търпимост, че бе удоволствие да видиш в 20-ината квадрата на църквица от Македонски брод само в рамките на 6 май, Гергьовден, всички религиозни общности в Македония, които са си харесали баш този ден за религиозна почит и празнуване. Ех, балканските чудеса нямат край.

Както по балкански, но на живо, паднахме от смях на едни нови “народни комици”, които здраво са се запътили да стават народни любимци с техния “Фолклорен еротикон”, една абсолютна премиера и за Пловдив, и за Римския античен стадион.

Началото е поставено. Сега всичко зависи от Диалога между политици и артисти. И от уменията на организаторите да се разберат с тези две страни, по пътя на постигането на Консенсус за културната визия на Пловдив до 2019, че дори и до 2020 година. Дали Пловдив ще съумее да преживее отново звездните си “римски години”, както е било през античността, зависи само от нас.