 Знаете ли защо се провали обсъждане на Национална стратегия за развитие на българската култура в последната година от мандата на ГЕРБ? Защото липсваше какъвто и да е РЕГЛАМЕНТ за водене на диалозите... |
автор: Йордан Детев
Гледам невзрачните и нескопосни опити на сегашния политически елит на страната да се дегизира в нова роля, симулирайки желание за диалог с неукрепналото гражданско общество и разбирам колко незапознати са и двете страни с формите и практиката на модерната демокрация наречена делиберативна, която вече разчита на новите виртуални комуникации, “стаите” и “аудиториите” за дебати. Срещу тези голи технически услуги обаче няма дори идея как се моделират реални дискусии. Вместо това шестват постни мимикрии, имитиращи някакво смътно желание за диалог, но не и за общуване с цел търсене на решения. Тези мимикрии само утежняват състоянието на гражданите в страната, пионки в безогледната жажда за власт и в опасната разколническа дейност, насаждана сред народа сега от парламентарните ни партии. За 25 години това разбраха те от демокрацията като философия – не, като начин на употреба. Всички дружно надуват балона и когато той се спука, ще осъмнат в... новата епоха, за да установят с изненада и тъга, че са рудименти на една БЕЗВЪЗВРАТНО отишла си епоха и нейните анахронични днес порядки.
Гледам невзрачните и нескопосни опити на сегашния политически елит на страната да се дегизира в нова роля, симулирайки желание за диалог с неукрепналото гражданско общество и разбирам колко незапознати са и двете страни с формите и практиката на модерната демокрация наречена делиберативна, която вече разчита на новите виртуални комуникации, “стаите” и “аудиториите” за дебати. Срещу тези голи технически услуги обаче няма дори идея как се моделират реални дискусии. Вместо това шестват постни мимикрии, имитиращи някакво смътно желание за диалог, но не и за общуване с цел търсене на решения. Тези мимикрии само утежняват състоянието на гражданите в страната, пионки в безогледната жажда за власт и в опасната разколническа дейност, насаждана сред народа сега от парламентарните ни партии. За 25 години това разбраха те от демокрацията като философия – не, като начин на употреба. Всички дружно надуват балона и когато той се спука, ще осъмнат в... новата епоха, за да установят с изненада и тъга, че са рудименти на една БЕЗВЪЗВРАТНО отишла си епоха и нейните анахронични днес порядки.
На другия полюс стоят ранобудните ми млади колеги. Те пък щели да “изпитват държавата”! Забележете – не партиите, не парламента, не правителството и неговите институции, а Държавата. А кой е държавата? И къде изпаднаха преподавателите – при Платон или при Ленин? Днес над страната ни е разпънато пъстро политическо ветрило и цял шпалир “адвокати на дявола” маршируват из медиите. Ухажват бедния народ с обещания, скрити зад магиите на старата марксическа политикономия и модерния плосък данък.
Няма смисъл да констатирам, очевидно е за всички, ситуацията е тупикова. И се питам трябваше ли да чакаме 25 години, за да осъмнем “пак в тия”? Отчайваща е липсата на свежа местна интелектуална продукция. До всеки от тези рупори на статуквото стои открито, “икономическа” структура и политически ментор. Системата изглежда напълно изградена и изрядно функционираща. Ма кЪк така ще я разваляме? – се подучува отвред. Политици винаги неохотно се сменят, сегашните са купени отдавна и на никой не му се “инвестира” в нова порция куха стока. Всеки вижда, че изтърканите политически елити са преупотребени, в момента са истерично активни, но в силно мерзки роли.
Явно ситуацията изисква ново усилие и то се вижда вече в усилващите се опити да бъде симулиран по някакъв начин граждански диалог. Очевидено той е без алтернатива. И е някакъв шанс страната да се модернизира. Това е неизбежно, светът живее вече в друга епоха. Затова и критикувам сегашните опити да бъдат намерени формални и послушни партньори, които ще компроментират и този шанс. Но кои са структурите на гражданското общество и доколко те са легитимни на действителния неправителствен пазар?
Изкуствено попълван, инструментариумът на демокрацията – неправителствения сектор дава ли заявка за открояващо се присъствие, с интелектуален потенциал, по-висок и с качество различно от това, което ни предлагат ординарните политици – централни и местни? Или зад тези, които вече заемат сцената на тази ниша прозират кукловодите? Не ми е приятно, но ще трябва да посоча няколко примера. Колко и какви фестивали е направил Юри Вълковски, та е избран за шеф на Асоциацията на българските фестивали? Какъв собствено е приносът на Диана Адреева и нейната “Обсерватория за икономика на културата”, та е превърната в знаме на битката за възраждане на българското кино? А и не само на него. Тя посегна и на цялата българска култура!? Ей така, за по-удобно, въпреки че за всички е видно, страната крета на опашката в усвояването на културното киберпространство.
Хич не си струва да говоря за сегашните “назначения” на “граждански структури” в разните му комисии, призвани единствено да отбият номера с участието на т.нар. гражданска квота!
Старият опит за параванно поддържане на неработещи демократични структури напомня на работата в старите профсъюзи по соцвреме. Дина Шнайдерман, когато един оркестрант я заплаши с профсъюзите, отвърна в прав текст:
- Няма профсъюз в България, който да те защити от мен!
Както сега няма гражданска (неправителствена) структура, която да се похвали с конкретен резултат от "битката” й с властта.
Нека приемем за момент, че за тази констатация вина имат не е само политиците. Къде е ролята на експертите в невралгичните области? Никой от тях не предложи своя независима експертиза, която да представи пред обществото и около която да се завъртят коментариите. Само с партийно-правителствена пропаганда ли ще правим образование, култура и наука? – все области даващи облика на страната пред света, които у нас, политически традиционно, седят в ролята на бедни роднини.
Защо да разводнявам повече увода, за да ви убеждавам в констатацията, че няма какъвто и да е реален, т.е. ефективен диалог между управляващите и гражданското общество. С изключение на този, разбира се, в който поданиците слушат и изпълняват.
Нека приемем за момент, че за тази констатация вина имат не е само политиците. Къде е ролята на експертите в невралгичните области? Никой от тях не предложи своя независима експертиза, която да представи пред обществото и около която да се завъртят коментариите. Само с партийно-правителствена пропаганда ли ще правим образование, култура и наука? – все области даващи облика на страната пред света, които у нас, политически традиционно, седят в ролята на бедни роднини. Продължаващото подтискане и неглижиране на фундаментални въпроси, засягащи произхода ни, идентичността ни, наследството ни, няма как да не озадачават всички посветени в тайните на прежното им фалшифициране. А те, повярвайте, не са никак малко. Водещата интелигенция и простите неизкушени сърца отдавна са задали въпросите си, а отговор все не идва и не идва. Пропастта между артефакти и културни паметници от една страна и липсата на дори елементарни хипотези относно тяхната историческа и наследствена стойност, никога не е била така голяма. Стигна се дотам гражданите да се самоорганизират във все по-разрастващи се групи по интереси, където наивността и голият им патриотизъм не могат да бъдат повече сочени за причини, водещи до “експертното мълчание”. Тази страна вече живее друг живот и иска да се развива!
Да, за диалог между гражданското общество (подготвено/неподготвено) и властта се иска мотивация и теми, организация и... Правила. Но кой ще ги организира и още повече мотивира тези експерти да споделят моментните си знания, ако не може да ги освободи от оковите на старите им “знания”, с които са взимали титлите си? При тази изумителна технологична революция личи отвсякъде липсата поне на коментар за наистина фундаментални нови открития. Играта на дребно може и да води до припечелването на някой лев, някъде и евро, но всичко това става под сянката на една мъртва, фалшива конструкция, която заплашва да се срути всеки момент и да погребе затъналите в детската болест “хитруване” експерти по история и археология. Списъкът е дълъг и няма да го изчерпам тук, дори и да искам, дори и да имам достатъчно време и място. Затова нека останем на основната ни тема – диалогът между гражданското общество и управляващите.
Знаете ли защо се провали обсъждането на Националната стратегия за развитие на българската култура в последната година от мандата на ГЕРБ? Защото липсваше какъвто и да е РЕГЛАМЕНТ за водене на диалозите в подкомисиите и срещите бързо се изродиха в битки за кокъла между вождовете на поделенията, в уреждане на сметчици, зад които прозираха различни финансови облаги.
И това ще се случва винаги, когато липсват елементарни условия, регламентиращи диалогичността и то във време, когато ежедневно се откриват нови и нови форми и средства за общуване.
Но кой го интересуват механизмите, по които се ражда и развива съвременната делиберативна демокрация? Кой ли разбира технологията за нейното осъществяване? Седим си в една пошла говорилня и откриваме топлата вода, припознавайки като СВОИ (?!) елементарните и до болка известни човешки слабости, съпътстващи човечеството от незапомнени времена! Как искате да се осъществи полезен диалог или да се стигне до вземането на балансирани решения, хармонизиращи обществото, без да се погрижим в аванс и да предпазим този диалог от четирите му врагове, застрашаващи смисъла на провеждането му? Особено в страна като нашата, осъдена, сякаш завинаги, да взима решения в условията на хроничен “недостиг на ресурси”?! Разбирай – на пари, които в културата никога не стигат. Това “състояние” влече след себе си като следствие, друга исконна човешка слабост – ограничената щедрост. Обикновеният ни егоизъм унищожава всеки алтруистичен порив, особено когато трябва да е насочен към културата. Затуй у нас... вълци я яли културата. Третият тип разногласие заложен у човека е морален и идва от най-обикновеното различие в ценностите. Ето я пакостливата роля на управляващите, които всячески засилват тези различия, за да разделят хората и да ги хвърлят едни срещу други.
Когато предложих да осигуря работните ни срещи в МК да бъдат предавани на живо от прохождащата тогава общинска телевизия “Културата на София”, ми беше бурно и категорично отказано!? А целта беше единствено да се разшири кръга от заинтересовани специалисти, които да следят дебата по места.
За да попълня списъка с проваления диалог, ще спомена и четвъртият “препъни камък”, впрочем производен на първите 3 и произтичащ от тях – недостатъчното познаване на ситуацията. Та кой няма непълноти в информацията у нас, в една Държава на непрозрачността. Нали чакаме 6 месеца, за да научим КОЙ...
Липсата на подобна текуща и задължителна информация прави от всеки участник в дискусията извор на погрешни интерпретации, на методологически различия и т. н. И се стига до подобен компрометиращ резултат, сякаш такава е била и целта на тези неаранжирани дискусии. Всъщност народът ни го е казал най-добре:
“Рибата мирише от главата”.
Баш в методологията, по която трябваше да се обсъжда неродената Национална стратегия за развитие на българската култура, “Обсерваторията за .... на културата” превзе, недостигани дори в нашите географски ширини, висоти. Не знам откъде бяха преписвали тези момичета, но обсъждането в цели 26 дискусионни групи се оказа непосилно и нереално за нашенската скромна, консервативна и непознаваща виртуалните светове култура. Потънали в това фалшиво, наглед обширно разнообразие, групите се прескачаха, засичаха, надскачаха, но тъй и не стигнаха до съвременна пресечна точка, още по-малко до Национална стратегия. Усещането, че се случи това доведе до псевдокорекции – първо правихме 2012-2020, после стигнахме до... любимата петилетка. Което още веднъж доказа, че модерният диалог с виртуалната култура, не ни е по силите, възможностите, ума и оттам е чужд на практиката ни.
Време е да заработи една медия, наречена “Гражданско общество” и ние ще направим това на база на недоразвилата се Общинска телевизия в http://www.sofiaculture.com/
Имаме чудесен експерт в областта на съвременните делиберативни практики и ще успеем да пренесем неговите знания във виртуалната комуникация. Кощунство е в годината, тържествено обявена за година на сливане на ординарната с виртуалната реалност, да пропадне и последният ни шанс. В мига, в който светът, чрез тази нова разширена реалност ражда свещената територия, наричана “интелигентния град”, в който “интелигентният” гражданин се чувства в друг свят, на нас ни предлагат профанно живуркане, което доскоро наричахме... диктатура на пролетариата. Но...
Йордан Детев, Институт за виртуална култура
прочитания: 1685
