В отминалите векове между различните болести почти не се правила разлика поради недостатъчните знания на лекарите. В античната медицина се използвало едно общо название за епидемичните болести – “лоймос”, което в превод всъщност означава “мор”. В латинския език използваният термин бил “пестис” или “пестиленция”. Само арабите направили крачка напред при разграничаване на дребната шарка (морбили) от едрата (вариола).

Какви епидемични болести са върлували по време на Първата българска държава (681 – 1018 г.)? Български исторически извори по този въпрос липсват. Повече сведения дават византийски паметници от древността.

През III-ти век Тракия, Македония и Мизия били споходени от тежки чумни епидемии. Признаците на ужасната болест били известни още от дълбоката древност. Знаело се за увеличаването и нагнояването на лимфните възли при бубонната чума и високата смъртност при огненицата.

Византийският хронограф Теофан Изповедник пише, че в периода 608 – 610 г. в Солун и областите около него избухнали ужасни епидемии. От огненица и бубонна чума загинали седемте сина на неизвестен хан. Според хронографа налице били симптоми на белодробна чума, тъй като заразените  силно храчели кръв.

През лятото на 717 г. арабите обсадили Цариград по суша и море. Арабските войски презимували в Турция през същата година. През пролетта на 718 г. сред арабите избухнала епидемия. Българската армия се притекла на помощ на византийците и арабите били разгромени. Избухналата епидемия вероятно е била от петнист тиф. През 745 г. във византийски хроники е описана друга епидемия, охарактеризирана днес съвсем точно като бубонна чума.

От втората половина на VIII-ми век до средата на Х-ти век не са описани епидемии от чума или други болести. През първата половина на XI-ти век по българските земи настанали продължителни зими и глад сред населението. За начина на борба с епидемиите мъчно може да се твърди нещо сигурно. По думите на византийските хронографи разчитало се предимно на естествения ход на нещата. Лечение на практика не съществувало!