Decapitated_Eventim
 
Търси: 

МЕНЮ
Начало
Новини
Интервю
Музика
Киномания
Декор
История
Здраве
Спорт
АвтоМото
Желание
Невероятно е, че...

АНКЕТА
Кой е вашият фаворит за есенно-зимния киносезон 2023?

Наполеон
Убийците на цветната луна
Клети създания
Ферари
Убиецът

 
   Резултати

ГРАБО
Спомени за великия български оперен певец Николай Гяуров
 
07 Авг, 2014
Спомени за великия български оперен певец Николай ГяуровКолосалният магнетизъм на обаянието на Николай Гяуров, както и тайната на метеорния му успех, може да се обясни с факта, че неговият талант бе идеално съчетание на всички качества за една тотална сензация.

Феноменалният Николай Гяуров – една от най-ярките звезди на световния музикален небосклон

спомени на Елмира Дърварова

Материалът е предоставен ексклузивно за интернет медия "Обектив Инфо"!

За творчеството и живота на великия български оперен певец Николай Гяуров е писано много, с най-възможните суперлативи, които въпреки пищната си образност бледнеят пред действителната, истинската същност на този легендарен артист!

Колосалният, феноменален магнетизъм на неговото обаяние, както и тайната на зашеметяващия му, метеорен успех, може да се обясни с факта, че неговият талант бе идеално съчетание (много рядко срещащо се и направо уникално като комбинация) на всички качества, изискващи се за такава тотална сензация:

цигуларката Елмира ДървароваПърво: безумно красивият му глас с феноменален обхват.

Второ: великолепното му актьорско майсторство с разтърсващ, покъртителен драматизъм.

Трето: пленяващото му сценично присъствие, описано във вестник Ню Йорк Таймз още при дебюта на Гяуров в Ню Йорк през 1965 г. като “сценично присъствие от този вид, който прескача от сцената в публиката и сграбчва слушателя в мощна прегръдка...”. 

За гласа му е казвано, че има осезаем цвят - тъмно кафяв. За тембъра му е писано, че е топъл като слънце, подобно на най-слънчевия от всички тенори - прочутия Лучиано Павароти. За уникалното легато на Гяуров са изписани десетки страници - определящи го като кадифено и дори като шоколадово!

Най-прославените в света оперни театри (Метрополитен Опера в Ню Йорк, Ковънт Гарден в Лондон, Миланската Скала, Виенската Щаатсопер) го канеха и обграждаха с обожание и почести, най-престижните в света публикации го хвалеха, ласкаеха, величаеха и поставяха на пиедестал - английските Телеграф (“...фантастична комбинация от безупречен стил и драматичен ефект”), Индепендънт (“...съвършенство на стила и великолепна техника”), Гардиън (“...незаменимо присъствие на международните оперни сцени в продължение на десетилетия”), американските Ню Йорк Таймз (“...Този артист е сензационен”), Чикаго Трибюн (“...най-големият бас на всички времена”), Опера Нюз (“...забележителен глас, поразително щедър по размер и царственост”), италиански, френски, швейцарски, испански, руски, немски медии - всички те отбелязват, подчертават, и се възхищават от бляскавите му вокални качества и покъртителния му драматизъм, от високата му култура на музициране, съвършеността на неговия стил и автентичността на израза му, независимо на какъв език пее... Той беше великан, гигант, метеор, вулкан, не звезда, а съзвездие! Разнасящ славата на България по всички краища на света в една безпрецедентно дълга, почти 50-годишна, бляскава като комета, победоносна кариера. Царуващ и до ден днешен, вечно владеещ, и завладяващ нови територии - вече и сред най-младите поколения, които едва сега го откриват и обикват чрез неговите исторически записи и документални архиви. Величествен и обвит в легенда титан, като 2500-метровия планински връх, наречен на негово име в далечната полярна Антарктика...
           
Всички, които го знаеха от сцената, се прекланяха пред колосалната му, царствена осанка, от която не се излъчваше, не струеше, а неудържимо бликаше могъщо достойнство и достолепие. Авторитетен критик в Ню Йорк беше заявил на страниците на Ню Йорк Таймз, че Гяуров е просто неспособен да произнесе дори една сричка без присъщото му авторитетно достойнство. Един интересен нюанс обаче се прибавяше към всекидневното му съществуване извън сцената - Гяуров, без да губи нищо от гордото великолепие на осанката си, поразяваше с обаятелната си благородна скромност и дружелюбен маниер. От него се излъчваше една щастлива хармоничност, дълбоко човечна доброта и топла искренност и съпричастност...

Талант с неотразимо въздействие и огромно историческо и културно значениеМогъщ властелин на сцената, но и обаятелен събеседник насаме...

Пословичен със сериозната си подготовка и желязна дисциплина, но и весел шегаджия, душа на компанията, майстор на покера...

Постоянно в движение, от град на град, от гастрол на гастрол, в калейдоскопичен кръговрат пред многохилядна публика, общуващ неизменно с огромни тълпи, но и пристрастен към индивидуалната самотност на занимания като четене на книги, рибарство, фотография...

Личност с множество измерения, богата душевност и широки интереси. Талант с неотразимо въздействие и огромно историческо и културно значение. Един съвършен българин...

Имах привилегията да се намирам в същото пространство с Николай Гяуров по време на 33 от неговите общо 81 представяния на сцената на Метрополитен Опера в Ню Йорк, в 8 от общо десетте роли, които той интерпретира там в периода 1965 -1996 г. Първата ми среща с него беше в началото на месец март 1989 год., само няколко месеца след като бях назначена за концертмайстор в Метрополитен Опера. Репетицията, на която той се появи в ролята на Княз Гремин от операта на Чайковски “Евгени Онегин” бе за мен едно бурно събитие. И до днес продължава да звучи в паметта ми прекрасният му, божествен глас и завладяваща дикция още от първите думи на арията на княз Гремин: "Любви все возрасты покорны", както и началото на следващия куплет: "Онегин, я скрывать не стану - Безумно я люблю Татьяну". Тръпки ме бяха побили, сълзи ми бяха бликнали, буца в гърото ми бе заседнала, въобще всички банални клишета ми се бяха случили като реакция, та дори колегата до мен спря да свири и покровителствено ме потупа по гърба, естествено с пълно разбиране и съзаклятничество, тъй като и на самия него му бяха бликнали сълзи... През почивката изтичах в гримьорната на Гяуров да му се представя. Той бе радостно изненадан да чуе, че в Метрополитен Опера са назначили (за първи път в историята им) жена-концертмайстор, при това българка. Прегърна ме топло и ми каза, че е горд с мен! Едва изчаках да мине времето до следващата репетиция, за да се потопя отново в магията на неговия глас и артистизъм... Премиерата беше на 9 март 1989 г. и след представлението бях поканена, заедно с всички участвуващи артисти и администрацията на Метрополитен Опера, на тържествена вечеря (по традиция това се случва след всяка премиера, и концертмайсторът е винаги поканен на тези пиршества). На трапезата Николай Гяуров и Мирела Френи бяха в центъра на вниманието, и оживено се шегуваха по повод историята за стар приятел на Гяуров, който още навремето в България му бил казал: “Хората живота си живеят, а ти какво си се заблудил с това пеене...”. Могъщият бас на Гяуров ехтеше над разговорите, и заразителният му смях обливаше всички ни с живителни, слънчеви лъчи на щастлива жизнерадост. По-късно същата вечер, той проведе разговор насаме с мен, поверително изповядвайки ми безмерното си възхищение от гениалния диригент Карлос Клайбер, който точно по това време провеждаше репетиции с нашия оркестър за “Травиата”. Докато аз за първи път работех с Клайбер и не го познавах дотогава като диригент, Гяуров вече го бе наблюдавал предишния сезон, при първото гостуване на Клайбер в Метрополитен Опера, с Мирела Френи в ролята на Мими в “Бохеми”. Прочутата Мирела Френи се славеше по това време като най-върховната изпълнителка на ролята на Мими - един образ, наситен изобилно от Френи с всички възможни нюанси и багри. Тя самата не си била представяла, до момента до който среща Карлос Клайбер, че още нещо би могла да прибави към своята ненадмината интерпретация, обаче Клайбер само с две думи я убеждава да прибави още някои детайли (като например още няколко допълнителни секунди мълчание в сцената на смъртта на Мими, което още повече, до крайност, заостря драматичния ефект). И Френи, и Гяуров били шокирани и зашеметени от случилото се, а Гяуров оттогава смятал, че по-велик диригент от Клайбер никога не е съществувал (като се има предвид, че Гяуров е работил с най-изтъкнатите светила на диригентския пулт, между които и Херберт фон Караян...). Гяуров откровено ми каза, че аз сигурно няма да срещна никога в живота си по-голям диригент от Карлос Клайбер, и беше напълно прав! Гяуров, самият той омагьосан и дълбоко запленен от Карлос Клайбер, бе пожелал да присъствува на множество негови репетиции и представления в Метрополитен Опера, и намираше, че нашият оркестър, колкото и да е фантастичен и съвършен, става още много по-съвършен под палката на Клайбер, и това носеше безкрайно удивление на Гяуров, който с възхищение и апломб казваше, че никога не е виждал такова чудо... (оркестърът на Метрополитен Опера бе, за Карлос Клайбер, най-любимият от всички оркестри, и ние отвръщахме на това с безкрайна преданост; и до днес никой друг диригент не е успял да засенчи Клайбер в паметта и сърцата на тези, които имахме честта и привилегията да свирим с него...).

Елмира Дърварова и Лучано ПаваротиС Гяуров и Френи се видях отново след няколко дни - бяха ме поканили на кафе. Двамата коментираха бляскавата рецензия за Гяуров в Ню Йорк Таймз. Той беше доволен и радостен от заслуженото признание и овации. Каза ми: “Те и за майка си не пишат с такива похвали...” Действително, макар и не в първа младост, той продължаваше шествието си по световните сцени с небивал успех, пожънат напълно заслужено вследствие на солидната му, все още непоклатима техника. Мнозина анализираха и се възхищаваха на техниката му, отбелязвайки необикновената лекота в брилянтния му горен регистър (сп. “Опера Нюз”). Той самият имаше просто обяснение: “Иска се атлетичност, и желязна психика, това е то. Нужна е дисциплина, старателна подготовка и да не се избързва с големите роли”. През следващата година (септември 1990) Гяуров отново бе поканен в Метрополитен Опера, със седем представления в ролята на бандита Спарафучиле в “Риголето”. След премиерата бяхме отново заедно на тържествената вечеря в чест на артистите. Поздравих го за блестящото изпълнение. Каза ми, че просто забравя възрастта си, когато е в ролята на млад човек, и че сам се удивлява на промяната в походка, движения, усмивка, енергичност. Бодростта му беше обаче истинска дори и без да е дегизиран с костюма на Спарафучиле. Той просто излъчваше силна жизненост и енергия в този момент, щастлив, че е изпълнил отново и отново дълга си като артист и музикант. Шегите му отново литваха около трапезата, и нескончаем бе потокът от колеги и поклонници, които идваха да му стиснат ръка и да се потопят за миг в неговия лючезарен ореол.

Шест месеца по-късно (на 24 март 1991 г.) Метрополитен Опера празнуваше 25-годишния юбилей от дебютите на Николай Гяуров, Мирела Френи и Алфредо Краус, с гала-представление в чест на тези трима велики артисти, с три различни действия от три различни опери, между които и “Фауст” от Гуно - творбата, с която Николай Гяуров беше дебютирал в Ню Йорк, с най-любимата си роля - Мефистофел. Моето вълнение беше огромно, не само заради това тържествено събитие, а и защото и аз имах специална “роля” - в третото действие на “Фауст”, протичащо в градината на Маргарита, е и прочутата ария “Salut! Demeure chaste et pure” ( “Здравей, скромна, целомъдрена и чиста”), с километрично пет-минутно цигулково соло, което е едно от най-забележителните концертмайсторски “трофейни” сола в цялата оперна литература. На подиума беше нашият главен диригент Джеймз Ливайн, и аз се стремях да се представя възможно най-блестящо. Въпросното концертмайсторско соло завършва в стратосферните височини на цигулковия обсег, и се получи един естествен момент, предизвикващ спонтанни овации. Джеймз Ливайн използува избухналите аплодисменти, и протегна ръката си да стисне моята, в знак на най-висше благоволение, и давайки ми възможност да стана от мястото си и да се поклоня. Гяуров, както и останалите артисти на сцената, аплодираха, с усмивки към мен, и сякаш цяла вечност трая този момент, в който вниманието на цялата публика, диригента и гениалните певци на сцената беше обърнато към мен, първата и единствена жена-концертмайстор в Ню Йорк, първия български член на великолепния, световноизвестен оркестър на Метрополитен Опера. Това беше един от най-незабравимите за мен мигове от моята кариера. По-късно същата вечер, на тържествения банкет, и Гяуров и Френи ме обсипаха с комплименти и ми казаха, че се гордеят с мен! Те се бяха разнежили и разправяха анекдоти от преди 25 години, от времето на техните дебюти в Ню Йорк през 1965 г. Гяуров разправи как неговият дебют е можел да се състои 2 години по-рано, но е бил осуетен, по една случайност, и непредумишлено, от знаменития тенор Франко Корели. На едно парти в Милано тогавашният главен менажер на Метрополитен Опера, Рудолф Бинг, уговарял Гяуров да склони да пее в Ню Йорк през 1963 г., но стоящият наблизо Франко Корели възкликнал: “Как може да му предлагате толкова малко пари?”, при което разговорът се прекъснал, и не се подновил цели 2 години...(Името на Рудолф Бинг е свързано с множество скандали в Метрополитен Опера, включително уволняването на великата Мария Калас.)

Елмира Дърварова и Пласидо ДомингоНиколай Гяуров отново пя в Метрополитен Опера половин година по-късно, на 23 септември 1991, при откриването на сезона, в гала-представление, отбелязващо четвърт век от преместването на Метрополитен Опера в новата зала в Линкълн Сентър. Забележително е, че Гяуров е пял, през 1965 година, в последното представление на Метрополитен Опера в старата им сграда, както и в първото им представление в новооткрития тогава Линкълн Сентър.

Николай Гяуров участвува в още множество спектакли в Метрополитен Опера в следващите няколко години: пет преставления през декември 1992 в “Евгени Онегин”, под диригентството на Сейжи Озава (който точно тогава за пръв път дирижира в Метрополитен Опера), пет представления като Дон Базилио в “Севилския бръснар” през март 1994 г., и още пет в същата роля през февруари 1995, едно представление на 13 април 1995 г. в “Пелеас и Мелизанда” от Дебюси, и четири представления като Спарафучиле в “Риголето” през октомври 1996 г. Последната му поява на сцената на Метрополитен Опера беше на 26 октомври 1996 г. През следващата година, 1997, Мирела Френи дойде в Ню Йорк да пее в специално поставената за нея “Федора” от Умберто Джордано, и ми предаде поздрави от Николай Гяуров, който продължаваше както винаги да жъне успехи по света. Широкият му и разностранен репертоар в опери на Моцарт, Росини, Верди, Пучини, Гуно, Бизе, Берлиоз, Дебюси, Масне, Мусоргски, Бородин и Чайковски продължаваше да го води от гастрол към гастрол, с неугасващо силен глас и прекрасна артистичност. Само година и половина преди неочакваната му смърт през 2004 г., Мирела Френи (която през септември 2002 г. беше отново в Ню Йорк за участие в откриването на сезона на Метрополитен Опера) ми каза, че Гяуров не е с нея в Ню Йорк поради репетиции в Цюрих за “Бенвенуто Челини” от Берлиоз - нова за него (дотогава неизпълнявана в кариерата му) роля. Той продължаваше, както винаги, все още да учи, да се усъвършенства, да създава и твори...

статии за Трети международен фестивал на музикалния филм "Николай Гяуров”:

Предстои Трети международен фестивал на музикалния филм "Николай Гяуров”

"Набуко" на Верди открива 3-ти фестивал на музикалния филм "Николай Гяуров"


прочитания: 5086


За нас Контакти Връзки Реклама Фотогалерия

Free Page Rank Tool
2005 © интернет медия Обектив. Всички права запазени. Публикуването на материали от сайта става само със
съгласието на екипа и посочване на източника. За контакти: info@obektiv.info